Автор Тема: Паранирваната на 16-я Гялва Кармапа  (Прочетена 56 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен dagpo

  • Йогин
  • **
  • Публикации: 60
    • Профил
Паранирваната на 16-я Гялва Кармапа
« -: 11 декември 2019 13:33:55, сряда »
Д-р Мичъл Леви е бил лекуващия лекар на 16-я Кармапа Рангджунг Ригпе Дордже. Той разказва как се е грижел за Негово Светейшество в три различни случая. От неговия разказ за последната болест на 16-я Кармапа, имаме възможност не само да надникнем в индивидуалността, но  и в сидхите (йогическите качества) на Гялва Кармапа.


Разказът на д-р Леви
за паринирваната на 16-я Кармапа



Ранната болест
За първи път видях Негово Светейшество през 1980 г. Тогава имаше рак и беше дошъл в Америка, за да се работи върху него и да видим дали има остатъци в тялото му. Освен рака, имаше сериозен диабет, който го беше съпътствал през по-голямата част от живота му. По това време бях ангажиран като негов частен лекар.
Когато пристигна, му направихме цялостни изследвания. Това мина без особени събития. Има някои неща обаче, които са се запечатали в ума ми от онзи период. Преди всичко, имаше една нишка, която започна тук и премина през целия ми контакт с него като лекар. От гледна точка на Негово Светейшество, нямаше нищо друго освен чувството за работа, както обикновено. Това беше просто друго преживяване и беше свързано с това да открием дали ракът щеше да го убие или не. В известен смисъл, обаче, за него нямаше никакво значение дали е така или не. По същия начин, можехме да си говорим и за пилешка супа.
От този ден до момента, когато почина на следващата година, винаги присъстваше тази нишка на фундаментално и изключително завладяващо присъствие. Топлотата му и яснотата на ума му през всички тежи преживявания бяха неизменни. Беше много просто. Аз казвах: “Имате ли такава или такава болка?” и ставахме доста сложни с въпросите си. Почти неизбежно, линията ни с въпроси довеждаше до много усмивки от негова страна и отговора: “Не, не, няма нищо.” Тогава ние казвахме: “А това ...?”, а той отговаряше: “Не.”
Винаги се сблъсквахме с тази необятност на състоянието на ума му. Никога не искаше да ограничава нещата и да се фокусира върху себе си. Подобно е на ситуация, когато имаш въпроси относно медитационните си преживявания и имаш същото усещане, че само буксуваш. А той ти се усмихва. Е, същото нещо ставаше, когато ние казвахме: ”Чувствате ли болка? Имате ли дискомфорт след хранене?” Тогава влизахме в това огромно пространство.
Мисля, че това беше до голяма степен поучителна ситуация за медицинския персонал, който се грижеше за него. Всички ние, и будисти, и не-будисти, виждахме, че за Негово Светейшество Нямаше крайна точка дори в медицината или в нещата касаещи тялото. Нямаше “Да, точно това е. Точно там ме боли.” Никога не стигахме до там. Така че бяхме едновременно обезсърчени и изпълнени с благоговение. Начинът, по който той подхождаше към собствената си смърт, беше само още един инструмент за работа и помощ към другите. Мисля, че сред всички нас, които се грижехме за него, това беше всеобщо споделено чувство: удивление и също объркване защо той не следваше това, което смятахме, че трябваше да прави, както и изумление от топлотата и загрижеността му към другите, независимо какво се случваше с него. Това беше нишката, която минаваше между нас до момента, когато почина.
В деня, когато направихме изследванията, малко по-късно отидохме при Негово Светейшество. Започнах да му задавам същия вид въпроси, а той продължаваше да се усмихва и да отговаря с да или не на някои от тях. Накрая ми каза: “Има едно важно нещо, което трябва да разбереш. Ако има нужда от мен, за да преподавам на чувстващите същества, ако все още имам работа за вършене тук, тогава никоя болест не би могла да ме надвие. А ако вече наистина няма нужда да преподавам на чувстващите същества, тогава, дори да ме вържете, няма да остана на тази земя.” Това определено беше интересен начин да се запознаеш с пациент.

Хонг Конг
Втория път, когато видях Негово Светейшество, беше в Хонг Конг, след няколко месеца. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше колко бе отслабнал и колко по-слаб и болен беше, и в същото време, как не се беше променил въобще по отношение на присъствието и топлотата си.
Пак беше същия човек, лежащ в леглото и умиращ от рак, а изглеждаше сякаш ще му вадят сливиците. Всеки път, когато влизах в стаята, той се усмихваше и грейваше, а моят ум спираше. Аз си мислех: “Чакай малко, кой за кого се грижи в тази стая? Предполага се, че той е болен, не аз.” И ми се искаше да кажа: “Ами, аз ... вчера ... ми се случи ...”
Вместо това, го поглеждах и казвах: “Как сте днес?” А той се усмихваше и казваше: “Добре съм.” Тогава казвах: “Имате ли някаква болка?” Той се смееше и отговаряше: “Не. Днес не.”
Това сякаш се превърна в непрекъсната шега: трябва да ме гледаш сякаш съм болен, така че давай и си върши работата. Знаеш, и двамата ще се преструваме, че точно това се случва.
Това започна да засяга и сестрите, защото човек има фиксирана идея за това как трябва да изглежда болен и умиращ пациент, а той никога не го правеше. Той винаги си лежеше там, а хората се чувстваха напълно неудобно, че не можеха да помогнат на този “нещастен и болен човек.” И това се повтаряше отново и отново. Той просто беше там и правеше всичко необходимо за всички останали.
Това, което се получи от преживяването ми в Хонг Конг, беше осъзнаването ми, че състоянието на ума на Негово Светейшество беше фундаментално непроменимо и че той непрекъснато помагаше на хората около себе си. Особено помагаше на четиримата млади тулку (в края на юношеството си), които бяха с него – Ринпочетата, които беше обучавал в манастира си в Сиким от ранното им детство. Негово Светейшество им помагаше да приемат това, което се случваше.
Когато пристигнах в Хонг Конг, започнах да се питам “Защо умира сега?” и започнах да наблюдавам начина, по който се отнасяше към младите тулку. Той беше възпитал четирите главни тулку на Кагю и по някаква причина се оказа, че те всички бяха на една и съща възраст и сега бяха готови да излязат и да преподават в света. Той беше техен баща, в някакъв реален смисъл, беше ги отгледал до този момент и сега това беше следващата стъпка в тяхното обучение – фактът, че той умираше.
За мен имаше нещо, което ми се струваше изключително правилно във всичко, което се случваше. Той беше изпълнил работата на живота си. Но това може да е само виждане на моя ограничен ум.
Младите тулку ми казваха: “О, той има още толкова неща за вършене, и това, и това.” А аз си мислех, че ако можеше да живее още 15 години, щеше да започва още нови проекти и след тези 15 години те щяха пак да казват “Как може да умре сега?” Никога не можехте да си представите Негово Светейшество да се пенсионира. Аз също чувствах съвместимостта на всичко: той до голяма степен беше възпитавал тулку до момента, в който те бяха готови да излязат в света и сега им разкриваше смъртта.
Трунгпа Ринпоче каза нещо, което доби смисъл за мен по-късно, когато младите тулку имаха тежки преживявания. Той каза: “Е, ако живеехме в Тибет, щяхме да виждаме смъртта през цялото време. Истинското качество на погребалното място. Дори в ранна възраст. От друга страна, след като израснаха в манастира на Негово Светейшество в Румтек (Сиким), и след като се запознаха със Запада, те не са толкова близки със смъртта.”
А сега, имайки предвид, че точно Негово Светейшество умираше, първоначално те не бяха способни да съгласуват факта със самите себе си. По много различни начини това изглеждаше като урок за смъртта, който той им даваше. Не можех да се откъсна от чувството, че той оставяше смъртта му да бъде извлечена по такъв начин, че те постепенно да се преборят с нея, да наблюдават и изследват процеса, за да могат по-късно да го осъзнаят.
Това беше нещото, което ме впечатли в преживяванията ми с Негово Светейшество в Зайън, Илинойс, където той почина. Видях присъствието на Негово Светейшество и осъзнах как той се грижеше за своите тулку. Те бяха млади и може да са имали различна степен на реализация, но все пак, емоционално и хронологично, що се отнася до живота им в света, те бяха млади. Така, всичко това беше част от техния процес на растеж.

Зайън, Илинойс
Третият път, когато видях Негово Светейшество беше близо до Чикаго, в една ракова болница в Зайън, Илинойс, по времето, когато почина. Хората там – както болничния персонал, така и посетителите – бяха просто изумени от него. За да оцените това, трябва да имате предвид, че персоналът на интензивните отделения са обикновено доста закоравели хора. Те виждат смъртта през цялото време и това е работата им – а причината да са толкова добри е, че не са толкова повлияни от нея, те могат “да се грижат за бизнеса.”
Така че, да видиш такъв персонал, който да е толкова завладян от нежността на Негово Светейшество, беше много впечатляващо. И точно това се случи. Повечето от тях бяха християни и никой не знаеше ни най-малко за будизма, но не се колебаеха нито за миг да го наричат Негово Светейшество. Нито веднъж не казаха “Кармапа”, винаги – Негово Светейшество.
А хората, след известно време, не можеха да разберат как така той нямаше болка или не реагираше както обикновено правят хора в неговата ситуация. След това започваха за бъдат изключително ангажирани с това да се грижат за него.
Както знаете, всеки Кармапа се очаква да напише писмо преди да си замине, в което да посочи обстоятелствата на следващото си прераждане. Персоналът беше загрижен за писмото. И беше толкова удивително да видиш, защото наистина можеше да се види, как загрижеността на всички беше превключила от “Какво ще направим за този пациент днес?” и “Изкъпахте ли го?” към “Той написа ли писмото? Тази линия ще продължи ли?”
В интензивното отделение имаше една сестра, която дойде при мен един ден със сълзи в очите и каза: “Толкова съм разтревожена, че тази линия ще прекъсне тук, в тази болница.” Искам да кажа, имайте предвид, че бяхме в Зайън, Илинойс. Това е доста суховат град. Много традиционно християнски. Затова, за мен беше изключително трогателно да видя как те бяха напълно завладени от Негово Светейшество
Екипът не можеше да спре да говори за неговото съчувствие и колко добър изглеждал. След около 4-5 дни хирургът – Филипино Крисчън – дойде при мен и каза: “Знаеш ли, всеки път, когато вляза да видя Негово Светейшество, имам чувството, че съм гол и че той ме вижда напълно, и имам чувството, че трябва да се покрия.” Той продължи: “Нали разбираш, Негово Светейшество не е обикновен човек.” И всички продължаваха да имат това преживяване преди последните му дни. Самата сила на волята и присъствието му бяха толкова силни, че всички бяха напълно завладени от нея.
Това беше продължение на онова, което аз бях преживял в Ню Йорк. Той просто продължаваше напред и независимо дали беше в шок или ядеше грозде, имаше пълна неизменност в състоянието на ума му, което се излъчваше към всички и никой не знаеше как да го обясни.
Негово Светейшество изглежда беше променил много хора от персонала на лекарите и сестрите. Поради това, ние им оставихме книги, а освен това, те ми казваха: “Знаеш ли, аз съм християнин и не вярвам в будизма, но трябва да кажа, че Негово Светейшество е много необичаен човек.” Те го казваха почти извиняващи се, не знаейки как да съчетаят двете убеждения, но толкова очевидно и дълбоко трогнати от Негово Светейшество.
С напредването на времето, физическото състояние на Негово Светейшество изглеждаше все по-влошено. После той направи няколко неща, които, от това, което Ринпочетата ми бяха казали, бяха прецеденти в живота му. Очевидно, когато е бил на около 13 години и бил много болен, лекарите отишли да го прегледат и казали, че болестта му е толкова сериозна, че му остават само часове или максимум ден живот. Трябва да знаете, че тибетските лекари никога не биха казали нещо толкова негативно, ако има каквато и да е надежда. Те не биха казали нещо подобно, освен ако не са сигурни, че със сигурност ще настъпи непосредствена смърт. Негово Светейшество обаче не им обърнал никакво внимание и бързо се възстановил.
Лекарите не могли да разберат как се случило. Това обаче било в Тибет и за тях е било по-лесно да го приемат, имайки предвид, че това е Негово Светейшество.
Същото нещо обаче се случи в Зайън. Един ден, след като го прегледах и открих, че е настъпило драстично влошаване, излязох и казах: “На Негово Светейшество му остават два часа живот, може би – три.” Той имаше всички симптоми, които съм виждал в такава ситуация и се влошаваше много бързо. Всяка система отказваше. Имаше проблем с дишането, повръщаше и изкашляше кръв, кръвното му налягане падаше, дори след като му давахме лекарства за повишаването му.
Когато си работил с много критично болни пациенти, започваш да развиваш много определено усещане кога даден пациент е на път да си замине. Просто го чувстваш, защото виждаш под какъв стрес е тялото им и знаеш, че няма да могат да издържат много дълго. Знаеш, че ще изпаднат в колапс. И затова просто можех да го почувствам.
Казах: “Трябва да го събудим, ако смятате, че писмото е важно.” И го събудих с лекарство, което променя част от сънливостта. Тулку казаха: “Бихте ли ни извинили, сега трябва да поговорим с Негово Светейшество насаме.”
Те излязоха след около 45 минути и казаха: “Ами, Негово Светейшество каза, че още няма да умира и ни се смееше. Той ни се смееше! Повтори го няколко пъти и после каза: “Не ми давайте тоя бележник. Няма да пиша никакво писмо.”
Аз влязох в стаята, а той беше седнал в леглото. Просто се беше изправил. Очите му бяха широко отворени, а силата на волята му беше огромна. Той се обърна към мен и каза на английски (от който знаеше само няколко думи): “Здравейте! Как сте?”
След около 30 минути всичките му жизнени функции бяха стабилни и на нормално ниво, спря да кърви. Излязох след около час от стаята и един човек от персонала на интензивното отделение дойде при мен и каза: “Погледни ми ръцете.” Погледнах, а той имаше големи отоци по двете си ръце. Никой не беше виждал подобно нещо през живота си. Силата на волята му беше толкова силна и той още не беше готов да умре. Напълно съм убеден, че с волята си той се върна в стабилно състояние. Никога не бях виждал нещо, което дори отдалеч да наподобява това, нито бях чел или чувал за подобен случай.
Реакцията на младите тулку беше интересна. Те интерпретираха предупреждението ми към тях, че Негово Светейшество умира, като паника. Може би това беше част от тяхното нежелание той да си замине. Но аз съм виждал достатъчно, затова просто им бях казал какво се случва. Той умираше. Знаех го. Всеки от екипа го знаеше. И въпреки това, той се събуди и просто седна. Той буквално си отвори очите и с волята си се върна към здравето. Изпълни тялото си с воля. Визуално, почти можех да видя как волята му струеше от тялото му. Никога не съм преживявал нещо такова. Трунгпа Ринпоче по-късно ми каза: “Сега виждаш какво е наистина възможно.”
Имах чувството, че някой беше изключил мониторите, беше си поиграл с тях и после ги беше включил пак и те бяха в нормално състояние. Кръвното налягане беше нормално. Той спря да кърви, но не от нещо, което ние му бяхме дали – просто беше преобърнал целия процес. След това остана здрав през следващите девет или десет дни. Беше напълно стабилен.
След този случай, в болницата постоянно се шегувахме, че трябва да позволим на Негово Светейшество да си напише сам поръчката. Трябва просто да внесем книгата с поръчките в началото на деня и да кажем “Какво бихте искали да ви направим днес?” Целия персонал на интензивното отделение казваше “Е, какво иска да бъде направено днес?”
Тогава, след около девет или десет дни, изведнъж кръвното му налягане падна стремително и не можехме да го качим с лекарства. Аз казах: “Това е много лошо. Много, много лошо.” И това беше всичко, което можех да кажа. И така, те се надвесваха над него и казваха, че д-р Леви смята, че това е много лошо. И обикновено, той се усмихваше.
В този момент, той беше в разпространено вътресъдово кръвосъсирване. Това означава, че има толкова много инфекция, че бактериите, когато се делят, освобождават нещо, наречено ендотоксин. Ендотоксинът, на свой ред, засяга механизма на съсирване на кръвта, той изчерпва цялата способност за съсирване кръвта и тогава човек започва да кърви отвсякъде. Това е малко или много смъртоносно събитие. И отново аз казах “Това е много лошо.” Казах го на Негово Светейшество, той сякаш погледна нагоре, направи опит да се усмихне и след два часа, даже по-малко от два часа, напълно спря кървенето. Кръвното му налягане се върна отново в нормалните граници и той отново седеше в леглото си и говореше.
По това време, екипът на интензивното почти си бяха направили дъска за резултатите и всички казваха “Отбележете още един за Негово Светейшество.” Наистина стана почти хумористично. Да имаш пациент в крайна фаза на развитие на рак и диабет, с огромна инфекция в белите дробове, вече възстановяващ се от шок, да влезе в грам отрицателен шок – никой в това състояние просто не се връща, въобще. И все пак, това беше той.
На следващия ден той изпадна в това, което наричаме дихателна недостатъчна. Което означава, че дробовете му не работеха, защото бяха изпълнени с пневмония. В този момент беше ясно, че ако не го интубираме, щеше да спре да диша. Направихме го и така удължихме с 36 часа.
Тогава, рано сутринта, той всъщност почина, видяхме, че мониторът се промени. Електрическите импулси през сърцето му се бяха променили така, че показваха, че то започва да спира. Затова знаехме, хирурзите знаеха, че нещо предстоеше. Не казахме нищо на Ринпочетата.
После сърцето му спря за около 10 секунди. Върнахме го обратно, имахме малко проблеми с кръвното му налягане, отново го вдигнахме, и остана стабилен за около 25 минути, 30 минути, но изглежда беше получил сърдечен удар. После кръвното му падна съвсем. Не можехме да го вдигнем с каквито и да е лекарства. Продължавахме да работим, давахме му лекарства и тогава сърцето му спря отново.
Започнахме да помпим гръдния му кош и тогава, в този момент, знаех, че това е всичко. Защото можеше да видите сърцето му да умира пред вас, на монитора. Имах чувството обаче, че трябва да демонстрираме усърдието си колкото можем, за да успокоим Ринпочетата. Затова продължих операцията по съживяването за още почти 45 минути, много по-дълго отколкото обикновено бих направил.
Накрая му дадох две ампули епинефрин и адреналин, но нямаше никаква реакция. Калций. Никаква реакция. Затова спряхме и това беше момента, в който се предадохме. Излязох, за да се обадя на Трунгпа Ринпоче и да му кажа, че Негово Светейшество е починал.
После се върнах в стаята и хората започнаха да си тръгват. Дотогава Негово Светейшество беше лежал там в продължение на може би 15 минути и започнахме да изваждаме стомашната сонда и докато някой издърпваше тръбата от носа му, изведнъж погледнах и видях, че кръвното му налягане беше 140 на 80. И първият ми инстинкт беше да извикам “Кой се е облегнал на монитора за кръвното?” Бях почти в състояние на паника: “Кой се е облегнал на монитора за кръвното?” Казах си “О, не, ето го пак.” Защото знаех, че за да се вдигне кръвното по този начин, някой трябваше да се е облегнал на монитора с ... ами, не беше възможно.
После една сестра буквално започна да пищи: “Той има добър пулс! Има добър пулс!”
А един от по-старите Ринпочета ме потупа по гърба, сякаш за да ми каже “Не е възможно, но се случва!” Пулсът на Негово Светейшество беше 80, а кръвното му – 140 на 80. В този момент в стаята, имах чувството, че ще издъхна.
Никой не каза нито дума. Имаше един миг на буквално “Не може да бъде. Не може да бъде.” Много неща се бяха случили с Негово Светейшество, но това беше най-чудотворното нещо, което бях виждал. Искам да кажа, че беше не само изключително събитие. Това беше един час след като сърцето му беше спряло и 15 минути след като бяхме спрели да правим каквото и да било.
След като това се случи, аз изскочих от стаята, за да кажа на Трунгпа Ринпоче, че Негово Светейшество беше отново жив. “Не мога да говоря. Довиждане.”
За мен, в тази стая, чувството беше, че Негово Светейшество се връщаше, за да провери още веднъж: можеше ли тялото му да поддържа съзнанието му? Беше на валиум и морфин и това го беше откъснало от тялото му. Струваше ми се, че той внезапно е осъзнал, че тялото му е спряло да работи и затова се беше върнал да провери дали все още е способно да се справи. Само силата на съзнанието му, което се беше върнало, започна целия процес отново. Това е само моето опростено впечатление, но точно това чувствах тогава, в стаята.
Пулсът и кръвното му налягане се задържаха за около пет минути, после просто изчезнаха. Сякаш беше осъзнал, че не става, че тялото му не го подкрепяше вече и той си тръгна, почина.
Трунгпа Ринпоче пристигна в болницата скоро след това, без да знае дали Негово Светейшество беше жив или не. Затова трябваше да му кажа, че беше починал. И това беше. Това бяха неговите завръщания, които бяха забележителни.
Дори в смъртта си, Негово Светейшество не спря да удивлява западните медицински кадри. 48 часа след смъртта му, гръдният му кош беше топъл, точно над сърцето. Ето как се случи.
Ситу Ринпоче (един от младите тулку) ме заведе в стаята, където лежеше Негово Светейшество. Първо, трябваше да измия ръцете си много добре и да си сложа маска. И Ситу Ринпоче влезе като си сложи робата върху устата си, сякаш даже дишането можеше да смути самадхито на Негово Светейшество. Той взе ръката ми и я сложи в центъра на гръдния му кош и ме накара да почувствам. Там наистина беше топло.
Смешно е, защото, след като си бях измил ръцете със студена вода, западният ми медицински ум си каза “Е, ръцете ми сигурно са още студени.” Затова ги затоплих и казах на Ситу Ринпоче: “Може ли да почувствам гръдния му кош още веднъж?” Той каза: “Разбира се,” дръпна робата на Негово Светейшество и отново сложи ръката ми на гърдите му. В този момент ръцете ми бяха топли, но гръдния кош на Негово Светейшество беше по-топъл. За да проверя, преместих ръката си от двете страни на гърдите, но там беше студено. После отново я сложих в средата и почувствах топлината.
Ощипах го по кожата, а тя все още беше гъвкава и напълно нормална. Имайте предвид, че въпреки вариациите, със сигурност до 36 часа кожата е като тесто. А след 48 часа, неговата кожа беше като вашата и моята. Беше такава, сякаш не е умрял. Ощипах кожата и тя се върна в първоначалното си положение. Тургорът беше напълно нормален.
Малко след като излязохме от стаята, дойде хирургът и каза: “Той е топъл. Той е топъл.” А после сестрите започнаха: “Още ли е топъл?” след всичко, което се беше случило, те просто го приеха. Доколкото всичко, което беше станало, можеше да е против медицинското им обучение, културните им убеждения и религиозното им възпитание, в този момент, те нямаха проблем да приемат това, което наистина се случваше.
Това, разбира се, беше съвсем в духа на тибетската традиция, че реализирани хора като Негово Светейшество, след като дишането и сърцето им спрат (външното разтваряне), пребивават в състояние на дълбока медитация за известно време (основната сияйност, която следва вътрешното разтваряне) и по това време не настъпва трупно вкочаняване.
Едно нещо, което трябва да спомена, е качеството в стаята, където лежеше той. Тулку казваха: “Негово Светейшество е в самадхи (т.е. отпускане в дхармакая или основната сияйност). Това, което хората преживяваха в стаята, изглежда зависеше от различните нива на възприятие.
Попитах Трунгпа Ринпоче за това. Той каза, че като влязъл в стаята, имал чувството, че вакуум е изсмукал всички умствени пречки. Нямало никакъв умствен шум. Бил пълен покой. Всичко било абсолютно просто и директно. Той каза, че всичко е толкова еднонасочено, че няма никакво място за каквато и да е пречка. И каза, че това е абсолютно великолепно.
Моето преживяване не беше съвсем същото. За мен въздухът беше разреден и имаше покой, който ми бе някак си обезпокоителен. Нямаше никаква фамилиарност, никакъв фонов шум. Все едно че си попаднал в друг свят – абсолютно спокоен и огромен. Там беше само тялото на Негово Светейшество в центъра на стаята, облечено в робата му от брокат и имаше чувството, че дори не ти се иска да дишаш. Това беше моето преживяване. Имах чувството, че каквото и да направя, ще смутя покоя. Действията ми крещяха към мен, цялата ми недодяланост и вулгарност просто крещяха към мен.
Имах усещането, че с всяко движение, което правех, за да стигна до тялото му, си пробивах път през нещо гъсто. И всичко, което правех, беше тромаво. А от нормална гледна точка, не беше така. Аз просто вървях. Но имах чувството за тишина, някакво осъзнаване в тази стая, което беше завладяващо. Разбирах какво искаше да каже Трунгпа Ринпоче с вакуума, защото наистина се усещаше по този начин.
След около три дни, самадхито на Негово Светейшество все още продължаваше. Беше интересно, защото лекарите и сестрите бяха също толкова загрижени, като младите тулку, да оставим тялото му там и да не го местим докато не приключи самадхито му. Това беше необичайно, защото когато някой почине, болничният екип искат да се освободят от тялото колкото се може по-скоро. Просто по този начин правим нещата на Запад.
След около три дни, самадхито свърши. Това можеше да се види, защото Негово Светейшество вече не беше топъл и трупното вкочаняване в крайна сметка настъпи. А и атмосферата в стаята се беше променила, беше станала по-нормална.
Цялото преживяване беше оказало очевидно влияние на всички, които участваха, особено на не-будистите, които бяха мнозинството от присъстващите. Ще дам само един пример: асистент администраторът, която беше един от хората, близък на събитието, една нощ чела една от книгите за будизма, които някой й беше дал. На следващата сутрин дойде при мен и каза, че една от причините да й харесват тези книги е, че те доста съвпадали с изводите, до които самата тя била достигнала. Те наистина имаха смисъл за нея. Затова, мисля, че хората там направиха много силна връзка с Негово Светейшество и будизма. Ще бъде интересно да се види кого е въвел в учението, дори в смъртта си ...
 
न संसारस्य निर्वाणात् किं चिद् अस्ति विशेषणं
न निर्वाणस्य संसारात् किं चिद् अस्ति विशेषणं। १९
 
MMK, 25-19

Неактивен Imago

  • Домакин
  • Вивекин
  • *****
  • Публикации: 1055
  • Пол: Мъж
    • Профил
Re: Паранирваната на 16-я Гялва Кармапа
« Отговор #1 -: 11 декември 2019 13:34:34, сряда »
От някои паринирванирали остават само нокти, коса и сияйна светлина.
Книги на Евразия
eurasia кльомба abv.bg
0888 07 56 14

Неактивен dagpo

  • Йогин
  • **
  • Публикации: 60
    • Профил
Re: Паранирваната на 16-я Гялва Кармапа
« Отговор #2 -: 11 декември 2019 13:35:09, сряда »
При Джа-лу, но те повече не се връщат в Нирманакая-форма, а активността на Кармапите е да подържат приемствеността в Карма Кагю.
न संसारस्य निर्वाणात् किं चिद् अस्ति विशेषणं
न निर्वाणस्य संसारात् किं चिद् अस्ति विशेषणं। १९
 
MMK, 25-19